Трансферна политика на българските клубове

На всеки човек, който следи родното първенсто му е ясно, че българският футбол е изпълнен с проблеми, схеми, дългове и какво ли още не. Голяма част от хората, които са свързани по някакъв начин с професионалния ни футбол, сякаш не гледат сериозно на работата си. Общо взето сезон да мине, друг да дойде. Поставят се цели, които често не се изпълняват.

Нивото на българския футбол

Състоянието на футбола ни е притеснително, нивото е ниско. Професионалната Първа лига (официално efbet Лига) e на 29-то място от 55 първенства в ранг листата на УЕФА с общ коефициент на първенството 13.125, малко пред нас са Супер лигата на Сърбия и тази на Кахастан, а зад нас са първенствата на Словения и Словакия⁽¹⁾. Националният ни отбор е на 75-о място в ранглистата на ФИФА⁽²⁾. В последните 30 мача на националите ни от 2018г. насам имаме само 4 победи, 9 равенства и 17 загуби – тази статистика не просто говори, а крещи, че някъде нещо куца⁽³⁾.

Отдавна не произвеждаме добри играчи, които да пласираме навън, максималното ни ниво на футболистите е за трансфер в средняк в Русия, (Георги Костадинов – “Арсенал” (Тула)) Турция, (Страхил Попов – “Хатайспор”) Румъния, (Цветелин Чунчуков – “Сепси”) Унгария (Антонио Вутов – “Мезьокьовежд” (Гори); Янис Карабельов – “Кисварда”) и не можем и да си помислим за трансфер на наш играч в топ 5 на първенствата в Европа.

Не, че не са правени опити в последните години, правени са, но те завършват с провал. Изпращаме едни от най-добрите си играчи в Италия – Кирил Десподов, Валентин Антов, но така и не успяват чисто физически да смогнат на нивото на Серия А и след няколко месеца се завръщат в родното първенство и отново са сред най-добрите, което говори колко “класата” на първенството ни.

Във водещите ни отбори – ЦСКА София, “Левски”, “Локомотив” (Пловдив), “Берое” и останалите, трансферната политика е една и съща. Всяка година се продават най-добрите играчи за смешни суми с оглед на съвременния футбол. Когато се продаде играч за 1 млн. евро от нашата лига, това се води успешен и много силен трансфер, а реално качествата на играча не са никак лоши.

Най-скъпият български играч продаден от български отбор в чужбина е Кирил Десподов – трансфериран през 2019г. в Каляри за рекордните за нас 4.2млн. евро⁽⁴⁾. Малко по-горе описахме, че Десподов не успя да се наложи и отново заигра в България. За сравнение тази година продадохме един от най-големите си таланти – Илиян Илиев на Аполон Лимасол за сума от 300 хил. евро⁽⁵⁾.

Трансферната политика у нас – основният проблем

Във водещите ни отбори не се налагат български играчи и това е в основата формата на нациолния ни отбор да е пагубна. В отборите ни няма изграждане, купуват се чужденци на килограм с недоказани качества и се залага на тях в мачовете, вместо на българите от школата, които са готови да си оставят сърцето на терена за любимия отбор, в който са израстнали и тренирали дълги години, за да стигнат до първия състав и когато дойде това време на тяхно място играят посредствени чуждестранни футболисти.

В края на сезона голяма част от тези чужденци се освобождават, тъй като формата им не отговаря дори на стандартите за нашето първенство, а най-добрите от тях, вместо да се задържат в отбора при първа добра оферта от около 1-2 млн. евро веднага се продават. И се взимат нови 7-8 анонимни футболиста, които научаваме, че съществуват, чак когато пристигнат в някой наш отбор.

Обикновенно тези играчи се привличат със свободен трансфер. Целта е този играч да направи добър сезон, да вкара над 10 гола и да бъде занесен на ръце за 1 млн. евро в Турция, Русия и други подобни първенства. Играчи като Гара Дембелe (Левски), Фернандо Каранга, (ЦСКА София) Джонатан Кафу (Лудогорец) бяха продадени в други първенства в Германия, Китай и Франция за суми между 2 и 3 млн. евро, изключение прави Джонатан Кафу, който е най-скъпият български трансфер на футболист от висшия ешелон– 7 млн. евро. И когато бяха продадени в чужди клубове, в далеч по-силни първенства от нашето, започва да се вижда колко са съмнителни техните качества. Звездите на нашето първенство нямат качествата, за да се наложат в отбор от средното ниво на Франция, Германия или Италия. За Англия дори не става дума.

Средно на мач в един български отбор играят около 2-3-ма юноши от школата⁽⁶⁾. Всяка година школите на българските отбори бълват маса млади футболисти, които са изпратени да се състезават в по-долните дивизии и често не получават така желания шанс за място в първия състав. На тяхно място се залага на по-опитни играчи, изиграли вече няколко мача в родното първенство, но като цяло и тяхното ниво не е кой знае колко високо.

Българските играчи в българските отбори

В най-добрите ни отбори българите са кът и не говорим само за юноши. След финансовия колапс в “Левски”, на “Герена” започна да се залага на родни играчи и играчи от школата, но трябва ли да се стига до там, за да се даде шанс на младите? Отговорът определено е не. И въпреки, че резултатите на “сините” не са задоволителни, се вижда, че има млади играчи с талант, които се представят добре в националните гарнитури до 19 и 21години. Просто е нужно време, за да се изгради отбор, и е факт, че има талантливи български млади играчи.

При “армейците” българските играчи се броят на пръстите на едната ръка. Школата на ЦСКА София е една от най-добрите в България, но да се наложи такъв играч в първия състав граничи почти с невъзможното. Последните години много малко играчи достигат до представителния тим, примери са Иван Турицов и Валентин Антов.

В “Лудогорец“, където се работи една идея по-качествено, се дава шанс на треньорите, както и се гарантира нужното време. Купуват се чужденци с някаква визитка в Европа. Ситуацията откъм производство на български играчи също не е цветуща. Въпреки, че “Лудогорец II”, който се състезава във Втора лига се класира в средата на таблицата и е пълен с млади български играчи, тези играчи също не достигат до първия отбор и не могат да се конкурират с техните съотборници в първия отбор.

Изключение прави Доминик Янков, който изглежда, че успешно се наложи в първия състав, след престой под наем в “Ботев” (Враца), в който беше твърд титуляр. Базата на “орлите” е една от най-качествените у нас и произвежда добри футболисти, но в първия състав на “разградчани” футболът е на друго ниво и нашите родни таланти не успяват да се задържат за дълго в него.

В останалите отбори като трансферната политика е една и съща. Малко българи, повече чужденци, доведени със свободен трансфер от вторите и третите ешелони на Германия, Франция, Холандия и умишлено налагани като титуляри. Защо не се дава шанс на българите в тези отбори е въпрос, на който не можем да отговорим.

Изключение правят съставите на “Славия”, ЦСКА 1948 и “Арда”, които залагат предимно на български играчи и виждаме, че донякъде им се получава. Ясно е, че се изисква време, за да се развие и изгради един състав от българи. Отборът на “Арда” достигна до финал в купата за Българгия миналата година с изцяло български отбор. А “белите” от Овча купел дават шанс да се произведат през годините доста добри български играчи и успяха да го продадат в чужди отбори (Радослав Димитров, Цветелин Чунчуков, Петко Христов, Стефан Велков, Янис Карабельов). В ЦСКА 1948 най-вече си личи политиката им по привличане на български футболисти. Въпреки, че бяха новак в елита през изминалия сезон, отборът успя да завърши напред в класирането⁽⁷⁾.

Мнението на “Ритнитопъ”: Ако всичко това продължава по този начин, не ни очаква нищо хубаво. Нито на клубно, нито на национално ниво. През 2014г. в ръското първенство се въвежда правило, което позволява на един отбор да има максимум 10 чуждестранни играчи, а на терена трябва да има поне 4 руски играчи, като в момента се обмисля бройката да се покачи на 6.

Тази схема би подобрила донякъде ситуацията у нас. Има български футболисти, но без да им се даде шанс, те не могат да бъдат забелязани. Съвсем друга тема е, че физическата подготовка на нашите играчи е няколко нива по-ниска спрямо техните съотборници, когато вече са трансферирани в чуждестранен тим.

Руският модел действително би повлиял положително в България и това би отворило вратичка за десетки български таланти. В последствие би зависило единствено от младежите ни да почемат личната отговорност да си завоюват титулярното място на терена, а в последствие и трансфер в чужбина. Но нека все пак им подадем ръка.

П.П. Вече ви представихме и друга полезна практика, която може да бъде приложена в България: