От улицата в квратала. Първите стъпки на Франческо Тоти. Откъс от “Капитанът”

Как започва футболната история на “принца на Рим”? Именно това ще разберете от следващите редове! Както ви обещахме, ние от “Ритнитопъ” с любезното съдействие на издателска къща “Жануа ’98” ще публикуваме няколко откъса от автобиографията на Франческо Тоти – “Капитанът”!

Повече за книгата и откъде може да я закупите тук:

“Капитанът” на Франческо Тоти вече и на български език!

ОТ УЛИЦАТА В КВАРТАЛА – ЗА ПЪРВИТЕ ГОДИНИ ВЪВ ФУТБОЛА:

Мисля, че първият, който си е дал сметка за реалното измерение на моя талант, е бил татко Енцо. Умалително от Лоренцо, но всички го наричаха Шерифа, защото обичаше да държи здраво нещата под контрол, а когато някой имаше нужда от нещо, каквото и да е, му отнемаше половин час да го осигури.

Баща ми постоянно ме водеше на пазара на Piazza Epiro, защото там се събираха да ритат по-големите и съответно предизвикателството за такива като мен беше голямо. Понеже знаеше колко съм срамежлив, направо той питаше момчетата дали може да ме включат в някой от отборите.

Първоначално срещаше съпротива – смятаха, че съм твърде дребен и се страхуваха да не ме наранят, но на възрастен трудно се отказва. Накрая все пак ме пускаха да играя с тях и скоро, под нахиления и самодоволен поглед на татко Енцо, мачът биваше прекъснат, защото моето влизане беше направило един от отборите твърде силен.

„Да се делим наново“, след което първият избран бивах аз. Моят прякор в тези години беше Гнома, защото упорито отказвах да порасна. Мама дори ме заведе на лекар и с леко агресивен тон, все едно грешката е негова, му постави въпроса защо, по дяволите, съм такъв дребосък. По съвет на доктора в следващите месеци трябваше да се наливам с промишлени количества пчелно млечице – в онази епоха беше на мода, нещо като магическата отвара на Астерикс. Само дето беше отвратително на вкус. В това отношение карнитинът – друга хранителна добавка за ускорен растеж, беше много по-добре: с дъх на череша.  Когато прочетох за проблемите на Меси като дете в Аржентина, се почувствах солидарен. Аз „потеглих“ със сантиметрите, когато бях 12-годишен и Гнома отиде в историята на отдавна забравените прякори.

Когато прекарваш толкова часове на улицата, неизбежно се превръщаш в любимец на квартала. Всички те познават и са склонни да ти простят някои глупости – като балоните с вода по шофьорите на автобусите, които нямаха климатици и през лятото караха с широко отворени прозорци.

Слава богу, кварталът се грижеше за мен и не позволяваше да изпадна в беда. Тапицерът например, синьор Кораца, чийто магазин беше точно до нас, като поотраснахме малко, започна да ни прекъсва мачовете и да ни предлага да му свършим някоя дребна работа срещу символично заплащане: 500 лири за фотьойл до първия етаж, 1000 лири за диван до втория етаж… И офертите му бяха такива, че да има за всички, защото иначе щяхме да се избием кой да го свърши, парите ни се услаждаха. Аз моите ги прахосвах на флипер, бях пълен рекордьор на всички машинки в бара на синьор Лустри и навсякъде срещу най-добрите резултати грееше гордо едно FRA1. Когато някой друг успееше да пробие, спомням си често появата на едно PAO, бях готов на всичко – ако се налагаше играех до късна вечер, за да го залича от рекордите. Така харчех заработеното, докато другите излизаха на срещи с момичета или си купуваха цигари.

Понеже бях един от първите, който получи мотопед, често събирах поръчките на компанията и трябваше да хвърча до сергиите пред кино Maestoso, за да купя сладкиши, или за да налея вода, тъй като онази от супермаркетите имаше вкус на пластмаса.

На днешните футболисти улицата им липсва много и няма нищо чудно, че едно време бъкаше от таланти, докато днес е много трудно да намериш и един. Ние прекарвахме по 5 часа навън, през лятото и по 10, с топка в краката, без значение дали си подаваме, шутираме, или играем мач. Така разказано, вероятно звучи като върховна небрежност, и може и да е, но пък си остава несравним начин да шлифоваш техника, инстинкт и способности за оцеляване на терена. Днес да се рита по улиците, е забранено навсякъде, трябва да отидеш в спортен център и веднага да станеш част от някой клуб.

Забавлението става тренировка: понякога ми идва да се разкрещя на някой треньор, докато наблюдавам как кара отбор от невръстни дечица да повтарят едно и също упражнение до втръсване. Но си давам сметка, че съвременният футбол функционира така, физиката е издигната в култ, и би било странно да оставиш децата да се забавляват.

Синът ми Кристиан е привилегирован в това отношение, защото имаме малко тревно игрище на двора и когато няма домашни, го окуражавам да кани съучениците си и да играят, както ние го правехме навремето: половин час пасчета и шутове за загрявка и после мачле.

Това е футболът, в който може да се влюбиш. Останалото е необходимо зло, но едва когато се приближиш до професионалния футбол. Не и когато си на 10. На тази възраст трябва да даваш всичко от себе си, за да надделееш с техника, дрибъл срещу съперник, който е по-голям и по-зъл от теб. Много е просто: такива като мен, Дел Пиеро, Баджо, Манчини като деца са прекарали хиляди часове в улични мачлета, измъчвали са капаците на гаража с топката, изплъзвали са се на погналия ги свещеник заради поредното счупено стъкло на кварталната църква… „Виа Ветулония“ беше точно това за мен: вълшебен парк на игрите. Скъпоценен и безопасен.

Неслучайно, останах да живея там до 24 г., преместих се в сезона, преди да спечелим скудетото, защото вече беше станало невъзможно да изляза на улицата, без да се дегизирам. Улиците на квартала, особено при хубава победа, се изпълваха с тифози, които искаха да ме видят, да ме пипнат, да ме прегърнат. В началния етап на моята популярност „Порта Метрония“ се затваряше като таралеж, за да ми гарантира тайни маршрути, по които да се измъкна, ако имах нужда. Вече бях капитан на „Рома“, но обожавах да се събирам в гаража със старите приятели и да играем брискола (игра на карти).

Ако ми се налагаше да изляза, а отвън за мерцедеса ми дебнеха дузина девойки, шофьорът на клуба ми заемаше някоя трошка, за да не привличам вниманието. Моите почитателки не удостояваха дори с един поглед очукания „Фиат Чинкуеченто“ или пък „Голф“-а с изкривена врата, докато бавно излизаха от гаража.

Хареса ли ви този откъс? Скоро ще можете да закупите автобиографията на Тоти от издателска къща “Жануа’98”. А дотогава следете нашия сайт за нови откъси от този футболен шедьовър!

А да, забравхиме да ви напомним да участвате в нашия съвместен giveaway, в който ще можете да спечелите 2 броя от автобиографията на Мишел Платини и 1 брой от тази на Рой Кийн! Включете се! В Сряда ще изтеглим победителите НА ЖИВО в нашето предаване “Обзор на кръга” от 19:00ч!

За участие в Instagram натисни тук: https://www.instagram.com/ritnitop/

За участие във Facebook натисни тук: https://www.facebook.com/ritnitop.bg/posts/399385008589668