Press "Enter" to skip to content

История за едни бунтари – Непослушните деца на ЩАЗИ

Нехоливудската история на непослушните младежи от „Динамо“ (Берлин) – бунтарите на ГДР.

Всеки, когато е бил малък е чувал фразата „Ако някой те дразни в училище, не му обръщай внимание и той ще изгуби интерес към теб“. Често тези дразнещи субекти са наричани хулигани, лоши хора, а понякога и бунтари. Днес ще разкажем историята на едни бунтари, на едни дразнещи субекти, хора, които си имат хоби, а то е да „тролват“. Днес ролята на Жокера няма да бъде изиграна от Хюаким Финикс, а от феновете на „Динамо“ (Берлин) и по-точно от непослушните деца на ЩАЗИ.

„Баща ми е ЩАЗИ, а майка ми е полицията!“

„Динамо“ (Берлин) е основан през 1966 г. и подобно на всички отбори в Германия, които имат „Динамо“ в името си, то те са тим прикрепен към полицията. Тук „виненочервените“ се различават съществено от всички свои „съименици“ – те са прикрепени и към тайната полиция на ГДР, а именно ЩАЗИ. И не просто са прикрепени към ЩАЗИ, те са техни деца. 10 поредни пъти отборът става шампион на Източна Германия. Там играят най-добрите играчи на страната. Въпреки тоталната доминация откъм играчи и спортни бази, няколко големи белега се появяват върху лицето на този отбор и то още от раждането му.

Първо, тимът е отроче на ЩАЗИ. Второ, най-големият фен на отбора е ръководителят на тайната полиция, а именно Ерих Миелке. Това може би нямаше да е чак толкова голям проблем, ако тази организация не бе основното оръжие за налагане на ограничението над личната свобода, политическите преследвания и най-вече да е един от символите на разделена Германия. Целта на Миелке била „Динамо“ (Берлин) да стане символът и лицето на източногерманския спорт. Целият спортен клуб е моделиран по съветски модел.

Ерих Миелке с отбора на „Динамо“ (Берлин) през 80-те.

„Лъжешампиони“

Омразата към този отбор не се появява веднага, въпреки че я има в малки степени още от зародиш. Но катализатор за тази ненавист стават редицата намеси на дългата ръка на ЩАЗИ и откровеното вмешателство в съдийските назначения. Нещо повече, за да може даден съдия да свири мач на „Динамо“ (Берлин), то той трябва да е одобрен първо от ЩАЗИ и то лично от Ерих Миелке. В историята на немския футбол остава един ден, един момент, познат още като „Срамната дузпа от Лайпциг“.

Денят е 22-ри март, а годината 1986-та. „Локомотиве“ (Лайпциг) приема „Динамо“ (Берлин) в решителен сблъсък за първото място. Над 13 000 души са заели местата си. Лайпциг повежда с 1 на 0. Минути преди края, нападател на Динамо пада в наказателното поле и то съвсем изненадващо, без дори да бъде докоснат от защитник на „Локше“. Съдията не се поколебава и отсъжда дузпа, която е реализирана и „виненочервените“ изравняват. Всички са в шок, а коментаторът на двубоя изрича „Това не може да бъде истина!“. Срещата завършва 1 на 1, а берлинчани стават шампиони няколко кръга по-късно, само на две точки пред „Локомотиве“ Лайпциг. Така фенове от цяла Германия започват да наричат „Динамо“ Schiebermeister – лъжешампиони.

„Стена, Миелке, бодлива тел. Вече знаете къде живея! Аз живея в зоната!“

Но къде остават феновете, къде са главните ни герои? В самото начало, отборът няма много привърженици. Основно това са хора от тайната полиция, държавни служители, както и по-бедни работници.

По това време един от най-популярните отбори в Берлин е този на „Унион“. Не отнема много време, за да се превърне и в кръвен враг на „Динамо“. Отначало, тъй като „виненочервените“ се възприемат като марионетки на тайната полиция, техните фенове са били обект не само на подигравки, но и много често на физическа саморазправа. Естествено обект на такива нападения не са били агенти на ЩАЗИ и полицията, а хора от работническата класа. Това, обаче, се променя бързо. Успехите не закъсняват, а това води и много нови фенове в края на 70-те. Предимно това са младежи най-вече от Пренцлауер Берг, квартал в Берлин. Заражда се едно ново движение, което става уникално. Появяват се младежи от различни субкултури, слушащи различни типове музика, но обединени от това да „тровят“ живота на чуждите фенове и най-вече като едни „добри“ деца, този на своите родители – ЩАЗИ и полицията.

„Повече омраза? И какво от това.“

Отличителната черта на феновете на „Динамо“ Берлин е техният стил на обличане. Когато всички привърженици се обличат със сандали с чорапи и носят дълги коси, то тези на Динамо започват да носят тесни дънки, „бомбер“ якета и ботуши, а когато всички започват да се обличат така, феновете на „виненочервените“ започват да се обуват с кецове и да залагат на маркови дрехи и casual пуловери. Естествено това носи допълнителна омраза към тях поради невъзможността на хора от източната част на Германия да си закупят подобни дрехи.

Субкултурата е нещо уникално за този период. Ако ти си пънкар, трябва да се обличаш като такъв, ако си хипи, то задължително трябва да си с дълга коса и характерно за този стил облекло. Трябва дори да говориш по определен начин и дори не може да имаш приятели от други субкултури. Но какво правят феновете на Динамо? Те не се ограничават в абсолютно никакви рамки. Те са като едно махало, което се движи от една крайност в друга. Може днес да си хипи, с дълга коса и да носиш цветни дрехи, но утре да си обръснеш главата и да носиш кожено яке. Това не е проблем, стига да запазиш бунтарството в себе си. И така се появява един феномен – различни субкултури обединени от един отбор или хоби.

Фенове на Динамо Берлин в края на 80-те.

„Никой от нас не разбираше нищо от политика!“

Цялата тази енергия се излива основно в не особено добро начинание, а именно във физическа агресия и се само към привържениците на „Унион“ (Берлин), но и към тези на „Динамо“ (Дрезден) и „Локомотиве“ (Лайпциг). Създава се една неконтролируема мини-армия. Първоначално ЩАЗИ умишлено си затваря очите, тъй като макар и да не одобрява всички тези течения и побоища, то „Динамо“ (Берлин) започва да става масов отбор и най-важното да е популярен сред младите, да е лице на спорта.

Ерих Миелке смята, че може да укроти цялата тази енергия и да използва клуба за прокарване на различни политически възгледи сред младото поколение, естествено в полза на ГДР. Има цели отдели в тайната полиция, които се занимават с феновете на „Динамо“ (Берлин). Водят се досиета, сплашват се някои от лидерите на агитката, внедряват се агенти в сектора на най-запалените привърженици. Но като цяло ЩАЗИ действа твърде меко и масово оставя различни транспаранти и скандирания на феновете на Динамо, макар и те да са в разрез с политическата доктрина. Това се възприема като добре дошло за феновете, защото за първи път от много време можеш да изкажеш своето несъгласие и то без особено тежки последствия, а често и без никакви.

„Националните отбори на ГДР и ФРГ бяха много важни за нас. Единият беше за свободата, а другият за нашия дом!“

Не минава много време, когато властта разбира, че феновете на „Динамо“ (Берлин) не са ѝ особено лоялни. Започват да се издигат все повече транспаранти, гласящи:

„Стената трябва да се махне!“; „ЩАЗИ вън!“; „Шпионин на всеки стадион, дори стюардите са в купона!“ или „Германия!“.

Когато тръгва слух, че тайната полиция е виновна за смъртта на бившия играч на отбора и избягалия от ГДР Луц Айгендорф, феновете на тима разпъват транспарант, който гласи „Железен крак, скърбим за теб“ и то точно пред Ерих Миелке. Това е повратен момент в отношението към феновете на отбора и ЩАЗИ се опитва да вземе нещата в свои ръце. Зачестяват арестите, а някои фенове са причислени към „Параграф 50/51“, който забранява на граждани, които са попаднали под него, да живеят в Берлин.

Но отпорът е повече от лют. Нова агресия на улицата и показването дори на нацистки поздрави към полицаите от страна на феновете започват да са нормални неща по време на двубоите на „Динамо“ (Берлин). Според по-стари привърженици това е начин да натриеш носа на някой запален идеолог и да видиш как светът му се срива. Редно е да споменем, че по това време младежите не са били само от работнически семейства. Някои идват и от семейства на държавни служители, полицаи и дори от комунистическата номенклатура.

Войната на единия фронт не пречи да се води и такава срещу феновете на други отбори. Когато гостуват в други градове,привържениците на „виненочервените“ влизат в ролята на любимците на ЩАЗИ. В някои градове било възможно да си купиш портокали и банани само от универсален магазин и то спорадично. Това естествено се знае от привържениците на „Динамо“ (Берлин) и затова те отиват на гостуване с пълни торби с портокали и най-нагло си ги изяждат на стадиона, точно пред домакинските привърженици.

Фен на „Динамо“ Берлин разказва:

„Имаше силен вятър на един от мачовете в края на 80-те, точно преди обединението. Хвърлихме банкноти нависоко и те се разпиляха из терена и в близките сектори. В този момент всички полицаи, агенти на ЩАЗИ и обикновени фенове се втурнаха да събират парите. Щяха да се избият. Бяхме толкова бедни.“

Промяната настъпва и Германия е отново обединена. Много играчи от Източна Германия започват да играят за отбори от Западна. Лошото икономическо състояние на отборите от бившия социалистически блок си проличава. Това не подминава и „Динамо“ (Берлин). Клубът изпада в третото ниво на футбола в Германия. Много хора свързани с управлението на клуба се разграничават от него. Дори се стига до смяна на името на отбора. А какво правят феновете на „Динамо“ (Берлин) през това време? Започват да викат още по-гръмогласно „Ерих Миелке е нашият лидер!“.

Мнението на „Ритнитопъ“: Динамо Берлин е много добър пример за пряката намеса на държавата в спорта и как ако тя не е правилна или ненавременна, то тя може да доведе до много лоши последствия. А именно лоша финансова политика и неконтролируеми фенове.

Понеделник, 20-ти февруари.

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *