“Левскар да си, братко, е дума велика! Левскар да си, братко, е чест!” Това гласи един от най-популярните рефрени на синята публика. И точно днес, в един от най-тежките периоди в историята на “Левски”, е добре да си припомним неговото ехо.
“Левски” е един необикновен клуб. Историята го е доказала множество пъти, като продължава да го доказва и днес. Въпреки тежките времена, въпреки препятствията, през които е преминала “синята лавина“, тя продължава да стои гордо изправена в пантеона на българския футбол.
Причина за това са ценностите, които служат за гръбнак на “левскарството”, ценности, посяти още в зародиша на любимия на толкова много хора син отбор. В следващите редове ще се върнем назад в историята, за да сложим рамка на това какво означава да си “левскар”. И да видим дали и днес ние се водим по завета на великите личности, оставили своите отпечатъци върху синята фланелка.
Раждането на една светиня
Няма как да започнем някъде другаде освен върху “Могилката“. Там, преди почти 109 години, е родена една идея. На 24-ти май 1914 г. официално се учредява футболен клуб “Левски”. В негови родители се превръщат 30-на младежи от Втора софийска мъжка гимназия.
Те, разбира се, не са си и представяли в какъв социален феномен ще прерасне тяхната рожба. Тя изхожда от любовта към спорта, който по онова време е бил жестоко репресиран от директорите на училищата. По техните дворове е властвал един особен консерватизъм, който е пращал спорта натирен в прашните ъгли на шкафовете в директорките кабинети.
Но въпреки това, ентусиазмът на групата младежи на възраст между 15 и 18 години взима връх и те виждат как една тяхна съкровена мечта се материализира пред очите им. Те не са извършили това свое деяние напук на всевластващото негативно отношение към спортната култура, а напротив. Учениците са последвали своя вътрешен порив и са устояли на първото препятствие в историята на техния клуб.
Тези деца, родени преди повече от 100 години, продължават да ни поучават и днес. Техните гласове се чуват ясно от трибуните на стадиона, чуват се всяка година при възпоменателните церемонии на 24-ти май, чуват се при всеки удар на всяко едно синьо сърце. “Левски” е създаден върху крилете на любовта, които са го понесли чак до наши дни. Дни, в които не трябва да забравяме първия и основен идеал в правилника на “левскарщината”. А именно любовта. Любовта към играта, любовта към ближния и любовта към любимия отбор със сини фланелки.
Името на Апостола
На първото учредително събрание най-разгорещени спорове се пораждат при избора на име на новоучредения клуб. Първоначално се предлагат редица чужди имена като “Атлантик”, “Рапид”, “Експрес” и др. Но всички дискусии стихват при изправянето на Борис Василев – Боркиша, който казва: “Левски ще го кръстим!“. Ето и какво точно описва самият кръстник на футболния отбор:
„Нa Учредителното събрание на „Могилката“ предложих Васил Левски за наш патрон, защото не исках в името на клуба ни да има чуждо влияние и защото се възхищавах от Апостола на свободата, виждах в него образец на смелост, ловкост и героизъм, на безпределна любов към народа и на готовност за саможертва в името на народа.“
казва Боркиша
Името Левски кънти между стените на българската история. То е изписало своите букви върху сърцата на българския народ, който все още пролива кървави сълзи само при спомена за великия герой. Неговите подвизи и мисли са оставили дълбок отпечатък върху националната ни идея, която е била още съвсем прясна при сформирането на едноименния футболен отбор.
Самото название на клуба го натоварва с огромна отговорност. Идеалите, проповядвани от Апостола, са стояли в центъра на синята идея. А тя се е разпространила като доброкачествен тумор из държавата, обхващайки все повече и повече населени места. “Левски” бавно, но сигурно, се е превръщал в един всенароден феномен.
Съвсем нормално е било българите да са искали да се отъждествят с Апостола на свободата. А най-прекият начин за това е било отъждествяването с футболния клуб. Самоопределянето като левскари. А самата дума левскар задължава, задължава носителят й да бъде чист, изпълнен с честност и готов за борба. Борба не за себе си, а за цял един народ. Или в случая – за цялата левскарска общност.
Георги Аспарухов – Гунди
Кой олицетворява най-пълно сините ценности и идеали? В историята на софийския клуб най-ярко свети пламъкът на една личност. Човек, чиито спортни успехи му отреждат наградата за най-добър футболист за двадесети век, изпреварвайки друго величие на българския футбол – Христо Стоичков. А човешките качества на Гунди му печелят незаличимо място в сърцата на сините привърженици.
Елегантността върху зеления килим на легендарната деветка е символ на това как трябва да се играе футбол по левскарски. Неговите движения по терена наподобяват тези на професионален танцьор, а уменията му привличат интерес от италианския колос “Милан”. На тяхното предложение обаче Георги Аспарухов отговаря:
„Кажи им, че има една страна – България, и в тази страна България има един отбор -„Левски”. В този отбор съм се родил, в този отбор ще умра!“
казва Гунди
Тези думи на Аспарухов остават завинаги в музея на левскарството, те се дават като пример за родолюбие, лоялност и отдаденост на синята идея. Самата тя няма как да бъде разделена от фигурата на митичната деветка, която е дала името на левскарския дом днес. Дом, за който ще си поговорим малко по-късно.
Георги Аспарухов също така ни научи, че победата е важна. Но никога не трябва да бъде на всяка цена. Честната игра, феърплея и опазването на здравето на противника винаги трябва да стоят на първо място. Това са неща, като че ли малко позабравени по родните терени. “Точкогонството”, както го нарича Станимир Стоилов, се е превърнало в основен приоритет на отборите, притиснати най-вече от свръх амбициите на собствениците. Лека полека започваме да забравяме защо наричаме футбола красивата игра, а в “Левски” това е в пълен контраст с основите на синята идея, на които основен посланик е Гунди. А “вековниците” не искат, не трябва и не могат да се отрекат от собствената си светиня.
Отбора на народа
През 2020-та година, когато властите погнаха основния спонсор на “Левски” и футболният клуб бе поставен на апаратно дишане, дядо ми ме успокояваше със следното твърдение: “Спокойно, “Левски” няма как да загине. Това е отборът на народа”. Предполагам, че из цялата страна тогава са се чували подобни старчески гласове, които с пълна увереност са изричали сакралните думи – отбора на народа. Но защо синият клуб се нарича така?
Корените на това прозвище могат да се проследят, разбира се, също до основаването на футболния клуб, но за целта на тази статия ще разгледаме друго съществено събитие в синята история, а именно построяването на стадион “Георги Аспарухов”.
През 1949 г. игрището на “Левски” е отнето от новата власт. На негово място бива построен новият ни национален стадион, като за това действие и до днес синият клуб не е получил нужното обещетение. Левскарите остават без свой дом, като те се лутат между софийските терени до 1960г. Тогава, след новото райониране на София, на сините им е отредено място в Подуяне, където те стават горди притежатели на мястото, върху което сега се издига “Герена”.
За построяването на нов стадион са нужни 3 години, като архитект е Лазар Парашкеванов. Но по-интересен е начинът, по който се събират парите за строежа. Сините фенове изваждат пари от собствения джоб. Дали чрез преки дарения или след безвъзмездна работа по терена и издигането на трибуните. Те представляват насипи, тъй като това е най-евтиният вариант. Известни левскари предоставят стоки за томболи, които се разиграват на полувремената на мачовете и с тези пари е издигната козирката на “Сектор А”.
Така феновете на “Левски” построяват сами новия си дом, който се превръща в крепост в идните години. Това е висш пример за левскарския дух, който не напуска запалянковците още от основаването на клуба, та чак до днес. Названието “Отбора на народа” произтича от точно такива жестове на любов от страна на синята публика, която никога не оставя своя тим. Дори и в най-тежките моменти. Като е готова дори да му построи и нов стадион.
Левски – Спартак
Стигаме до момента, който показва каква сила всъщност е левскарството. На 22-ри януари 1969 г. клубът “Левски” официално е обединен със столичния “Спартак”. Този отчаян акт на властимащите е породен от страха, който “синята лавина” внася по високите етажи на властта. Те не могат да се примирят със мощта на една идея, със социалната сила, която е представлявала един отбор.
По онова време да си фен на “Левски” е било един своеобразен протест срещу властта, която е продължавала да репресира българските граждани и тяхното право на изразяване на индивидуалност. По трибуните човек е можело да види хора с дълги коси, с кожени якета и с бради, което е било извън контурите на политическите насаждения. “Синият отбор” в онова време се превръща в символ на свободата, символ на инакомислещите, като запалянковците и до днес пеят “”Левски” значи свобода”.
Прекръстването на футболния отбор е било с ясната цел тази маса от хора да се отдръпне от трибуните, да изостави любимия си тим и да се вкара в релсите на политическите доктрини. От върховете на БКП не осъзнават, че те всъщност слагат допълнителни съчки в огъня на синята любов, която с годините прераства в един унищожителен пожар.
Левскарите продължават да скандират името на Апостола на свободата, като умовете им изключват думата, стояща след тирето. Те не се интересуват от това, че клубът им е сложен под патронажа на “Народната милиция”, която по онова време представлява най-репресивния орган на държавната машина. И колкото и да чуваме гласове от противниковите лагери, че “Левски” е държавен отбор, трябва да напомняме и да продължаваме да напомняме, че синият клуб не е създаден от милицията. Той просто е бил присламчен към нейната организация, за да може да се убие идеалистичната идея в сърцето на отбора. А както историята е показала, тя може да устои на натиска и на един цял политически строй.
Ренесансът на “левскарството” през новия век
21-и век. Време на бързи промени и смяна на ценностни системи. Но паметникът на “левскарството” все още стои непокътнат. Великата синя публика продължава своя поход към вечността, а катализаторът на цялата синя любов и идея е един човек от Хасково. И неговото име е Станимир Стоилов.
Първата “Синя приказка”, с продължителност от 2004 до 2008 г., е пример за това какво трябва да представлява един български клуб. Тогава “Левски” се управлява по един европейски начин и неслучайно постига своите успехи в Европейските клубни турнири. Тогава цялото ръководство, треньорът, феновете и легендите на клуба са обединени като юмрук и гледат смело към бъдещето на любимия отбор. По това време “Левски” е освен тотален хегемон на футболния терен, то и един образец на това как трябва да изглежда клуба, сякаш изваден от най-смелите мечти на сините фенове.
Ние само можем да гадаем какво ли щеше да се случи, ако Тодор Батков не бе решил да освободи Мъри Стоилов. Може би “левскарщината” никога нямаше да си тръгне от стадион “Георги Аспарухов”, а отборът щеше да достигне нови висини, които са дори и извън настоящия хоризонт на повечето български клубове. Но както знаем – съдбата си знае работата. “Левскарството” напусна клуба през 2008 г., но за да се завърне години по-късно.
Най-тежкият период от историята на “Левски”
Всички знаем какво се случи в началото на 2020-та година. Клубът бе изоставен от старите си спонсори, като в основни такива се превърнаха за пореден път сините привърженици. Всеки от тях отделяше от хляба си, за да може да помогне за оцеляването на любимия си тим. Бяха събрани колосални суми, под шапката на различни кампании и сметки за набиране на средства.
Този период бе и все още е един от най-тежките и трудни в историята на “Левски”. Наско Сираков прави и почти невъзможното, за да измъкне “вековниците” от калта. Но старите задължения висят като един дамоклев меч върху главата на вековната светиня.
И точно, когато ножът бе опрял дълбоко до кокала, в “Левски” се завърна Станимир Стоилов. Символът на модерния син клуб. Той веднага се зае за работа и превърна отбора от такъв, борещ се за мястото си в първата шестица, до горд носител на купата на България. Цените на играчите се повишиха многократно, но дори и това не е най-важното. В тези толкова болезнени времена, “Левски” започна бавно да се връща към своите корени.
Връщане към основите на синята идея
Много говорихме за идеали и ценности. Говорихме как те са стабилният гръбнак, върху когото се гради историята на “отбора на народа“. И в последните 3 години, той наистина стана такъв. Основната част от бюджета идваше и продължава да идва от феновете. Те са един своеобразен собственик на своя клуб, въпреки че начело стои Наско Сираков. Разбира се, не можем и да омаловажим ролята на главния спонсор в момента – Palms bet.
Единението около отбора се завърна след спечелената купа. Честността и прозрачността също стигнаха своята връхна точка, като клубът изкарваше наяве всеки месец разходите си по пера. Изпълнителният директор Иво Ивков даваше всеки месец пресконференции, на които информираше синята общност за бъдещето и настоящето на клуба.
“Левски” бе напът да се отърве от всякакви зависимости, дали от държавата или от евентуална “бащица”. Но нещата се объркаха при обявяването на интереса от страна на “United group” и след това при новината, че мощният инвеститор няма да влезе в клуба, за което можете да прочетете тук.
Избледняване на постигнатото
В последните месеци сякаш живеехме в един балон. И само чакахме да се спука. Както казва народът: “Много хубаво, не е на хубаво”. Започнаха да се прокрадват управленчески различия, интриги и започна отново отдалечаването от чистотата на футболния клуб. Отново се заговори за модела “бащица“, “левскарите” бяха доволни, че всичко е наред и бъдещето е розово, но то не е.
Няма как с подобно разединение да се управлява клуб като “Левски”. Личните интереси трябва да се оставят на заден план, а на преден да излезе съдбата на любимия клуб. Дори и изказванията, че отборът е напълно прозрачен, започнаха да звучат пределно кухи.
Къде отиде също така и феърплея? Красивата игра? На мача срещу “Пирин” футболистите на “Левски” отказаха да изритат топката в тъч, когато бившият им съотборник Христофор Хубчев лежеше на земята, а по-късно се оказа че е със сериозни травми в областта на гръдния кош след сблъсък с Роналдо.
Единствено за пример може да се даде “синята” публика. Тя отново преподава и показва как трябва да се подкрепя един отбор. С любов, жар и докрай. Защото като си “левскар”, ти падаш, ставаш, но никога не се предаваш.
Мнението на Ритнитопъ: Думата “левскар” е нещо велико. Тя е пропита със спомена за сини герои – на и извън терена. И точно днес, точно в този труден период, цялата левскарска общност трябва да си припомни идеалите и ценностите, очертани още при създаването на футболния клуб. Трябва да се извиси над своята личност и да се усети като част от голямото. И тогава вече то наистина ще стане голямо. След “синята лавина” отново няма да расте нищо. А дотогава ще бъдем заплетени в битки за оцеляване. Каквито не отиват на името “Левски”.
Be First to Comment