Подмладяване в българския национален отбор

Нужно ли е подмладяване в българския национален отбор, или тайната за успеха се крие в нещо друго?

„Младостта не е порок“ – една добре позната мисъл, която от една страна дава спокойствие, че грешките се прощават по-лесно, когато ти липсва опит. От друга страна обаче не трябва да служи и за редовно оправдание. Така че е редно да си зададем въпроса “нужно ли е подмладяване в българския национален отбор”?

През отминалото десетилетие се зародиха въпросите „как“ и „кога“ ще се случи подмладяването на националния отбор по футбол на България? Те биват задавани преди, по време на и след всеки квалификационен цикъл. Но всъщност това ли е подходящата стратегия, за да се стигне до положителни резултати, даващи повод за гордост от измъчения футболен фен у нас? За да си отговоим на тези въпроси ще си припомним облика на представителния ни тим при по-успешните поколения.

Първо ще разгледаме селекцията за европейското първенство в Португалия през 2004 година⁽¹⁾. Това би следвало да е най-пресният ни спомен за силен състав, който стигна до така жадуваното участие на голям футболен форум.

Най-млад сред избраниците на Пламен Марков тогава бе Валери Божинов (18 години), който точно започваше да показва завидния си талант по италианските терени и демонстрира, че не се притеснява да прескочи бариерата от юношеския към мъжкия футбол. Но да не забравяме, че Божинов е продукт на школи далеч от България.

Останалите футболисти бяха над 21 години, което говореше за опит, а всеки един от играчите имаше водеща роля в клубния си тим. Димитър Бербатов (23 години), Мартин и Стилян Петрови (25 и 24 години) точно показваха богатия си потенциал и не си служеха особено с фразата за младостта, с която започна тази статия. Тримата имаха възможността да бъдат вкарани в „А“ отбора в период, в който още имаше играчи от САЩ 94‘ и бяха запознати с отговорността на бялата фланелка. Резултатите на самото европейско не бяха от най-желаните, което доведе и до критики, но след 90-те и очакванията бяха по-големи. Личаха имената и на натурализираните Зоран Янкович (30 години), Златомир Загорчич (32 години) и Предраг Пажин (31 години). Тримата пасваха по невероятен начин в този отбор заради мъжеството и уменията си. 

Поглеждайки към годините на всички тези играчи изводът е един – най-важното е да имаш в себе си характер и да си доказал своите качества на клубно ниво, което да е причина да излезеш на пълния тогава стадион „Васил Левски“.  Това сякаш липсва в сегашната ни селекция или поне не е на същото ниво, защото в България от 2004 година имахме петима играчи с основни функции в отбори от топ 5 първенствата, а останалите „легионери“ бяха част от водещи тимове дори и в по-малки първенства. Ако трябва да обобщим – подходът към този отбор не бе да се търси подмладяването на всяка цена, а да се приобщяват талантливите момчета до опитните, като това трябваше да бъде заслужено. Думите на Пламен Марков в интервю пред „Блиц“ са показателни за това каква е разликата между сега и 2004 година⁽²⁾:

„Имаше състезатели, на които наистина можеше да се разчита… Имаше млади, но талантливи играчи в лицето на Стилиян Петров, Бербатов, Мартин Петров… Още не бяха станали звезди в европейския футбол, но все пак бяха футболисти с потенциал, възможности и амбиции за реализиране и в националния отбор. Още не бяха станали тези фигури в тимовете си, но вече бяха привлечени в силни европейски отбори. Стилиян беше в Селтик, Бербатов беше в Байер (Леверкузен), а Мартин в Сервет в началото. Имаше предпоставка, че при една добра работа можеше да се очаква нещо. За мен това бе много важно. Без, разбира се, да подценявам и играчите от нашето първенство, на които тогава можеше да се разчита.“

“Имаше и чужденци в лицето на Пажин, Зоран Янкович и Загорчич. Не забравям и Кишишев, който в първата част от квалификациите също имаше принос за представянето. Той играеше в Чарлтън. Ивайло Петков беше утвърден състезател, играещ в Турция. Милен Петков беше част от гръцкия АЕК. Така че имах състезатели, на които наистина можех да се облегна. Вярвах, че с положителните си изяви могат да допринесат за националния отбор. Не изключвам Георги Пеев, играч от Динамо (Киев) тогава, макар и с не толкова твърдо участие в отбора си. И съответно всички футболисти от българския шампионат, без да ги изброявам поименно, които бяха водещи фигури в отборите си. Така че това е много съществена разлика, ако можем да правим някакъв паралел между настоящия и тогавашния национален отбор. За всеки един треньор е важно арсеналът от играчи и потенциалът, с който разполагат, за да може да разчита на добри резултати и победи.“

Ако върнем още назад, картинката не е много по-различна. През славното лято на 1994 година в групата на Димитър Пенев няма играч под 23 години⁽³⁾.

Средната възраст е 27 години и 6 месеца, а броят на футболистите ни във водещите лиги из Европа е още по-впечатляващ – 9. Излишно е да представяме легендите детайлно, но отново може да кажем, че всичко зависи от характера. Това споменава и Христо Стоичков в едно интервю за уругвайското радио „Урбана“⁽⁴⁾, сравнявайки Уругвай от 2010 година с България.

„Онази ръка на Суарес срещу Гана показва психиката на победител на уругвайците. Този манталитет на победител, какъвто имаме и в България. Ние имаме множество успешни борци, щангисти, имаме рекорд в скока на височина, който не е подобре вече 30 години – нашата рекордьорка Костадинова скочи 2 метра и 9 сантиметра в Рим през 1987 година… Имаме много успехи и в художествената гимнаскита, съревновавайки се с големите страни. За да го направиш това трябва да имаш характер. А характерът не се купува от аптеката. Трябва да го имаш вътре.“

Сегашната средна възраст на играчите в националния отбор е 28 години и 2 месеца (5). Много близко до тази на „Пеневата чета“. Трябва да отбележим факта, че в този отбор на България вече са викани млади момчета, като например Мартин Минчев (19 години) и Филип Кръстев (20 години). За началото на световните квалификации бяха повикани и Илиан Илиев (21 години) и Андреа Христов (22 години).

Резултатите в последните две години са отчайващи, но може би и очаквани. Със сигурност в националния отбор има момчета с характер и опит, но нивото е спаднало. Просто тези играчи не са имали шанса да се наложат, докато в отбора още се състезават футболисти стигнали до най-високо ниво (опит в топ първенства) или да са участвали на европейско или световно първенство. Липсва директният пример за подражание. Това, което наблюдаваме в последните ни две силни поколения, е наличието на няколко по-млади момчета, които са вкарани в състав с качествен гръбнак от изградени футболисти, съревновавали се с най-големите в играта. По всичко изглежда, че на България не й трябва обезателно подмладяване, а по-скоро правилен подбор на характери, които демонстрират отдаденост към спорта още на клубно ниво и биха давали пример с поведението си на терена и за следващите поколения.

Също така можем да се отбележи с просто око, че момчетата, които играт зад граница не просто не са в толкова качествени отбори по подобие на “лъвовете” от миналото, а и са драстично по-малко. Сравнявайки таблиците си проличава наличието на футболисти от толкова много български отбори единствено в настоящата селекция.