Press "Enter" to skip to content

От Руската империя до Бразилия. Имат ли място чужденците в националния отбор на България?

Чужденците в националния отбор по футбол на България – дълг или блян?

Светът се намира в същинска глобализация, а идеята за толерантност е застъпена в почти всичко, което ни заобикаля. Това само по себе си е невероятно и има за цел да води до обединение, там спортът е заслужил репутацията си. Ясно се вижда, че чужденците в националния отбор също са част от тази глобализация. Многократно ще чуете от нас да го изтъкваме. Именно тази гледна точка смятаме да споделим в следващите редове. Целим да породим дискусия за това дали е правилно да се разчита на чужденци с опит в страната ни, които да представляват мъжкия национален отбор, или пък те просто взимат шанса на българските момчета?

Ще започнем от далеч като припомним историята на натурализирането на чужденците в националния тим от първия подобен случай. За България са играли предимно бразилци, играчи от съседни на нас страни, но и такива от по-любопитни нации. Първият е Фридрих Клюд(1), който е роден в Киев (тогава част от Руската империя). Той се преселва в България през 1919 г., а 8 години по-късно взима участие в мач срещу Турция, но контузия вади крилото от игра. Това си остава единственият му двубой за България.

Вторият чужденец в историята на „А“ отбора ни, Карел Буркерт (Чехословакия)(2), записва само една среща през 1933 година. Любопитно е, че след това вратарят носи националната фланелка на родината си и играе на световното първенство през 1938 година.

За финал на любопитните имена в ранните години на националния отбор ще отбележим италианеца Амедео Клева(3), който носи екипа на „Левски“ за период от 11 години (1942-1953г.). Той остава в историята на столичния гранд със статут на легенда предвид четирите титли с футболния и двете с баскетболния тимна „сините“. Има 2 мача за националния отбор. Неговата история е още по-любопитна. Освен с футбол той се занимава и с баскетбол, а също такапрекарва и 1530 дни в затвора заради икономически шпионаж.

Поколенията след това биват доста успешни и чужденци не биват викани, за да вдигат нивото на националния ни отбор, което принципно е основната идея на начинанието. Честно казано, темата за натурализирането има много допирни точки с това колко чужденци трябва да има в родното първенство, но това е друга тема, която ще засегнем в даден момент.

Вече говорихме за характера на играчите и колко е важен той, за да заслужи даден състезател привилегията да носи националната фланелка. Обърнахме внимание на Зоран Янкович, Златомир Загорчич и Предраг Пажин, а малко преди тях и Драголюб Симонович бе записал един мач за „трикольорите“. В по-близките години бялата фланелка е била носена и от Тиаго Силва, Игор Томашич, Лусио Вагнер, Маркиньос, Иван Чворович, Марселиньо, Вандерсон и Сисиньо.

Можем да обединим тези играчи под общ знаменател – показали са качества във водещите ни клубни отбори и носят българския дух в себе си. Те бяха сред любимците на феновете на „Левски“, ЦСКА и в момента на „Лудогорец“, като сме убедени, че заслужиха уважението и на останалите запалянковци или поне са били достатъчно големи дразнители, което на практика също е вид признание. Едва ли някой би се изказал с лоши думи към хора, които са си давали сметка каквое да представяш дадена страна, било то и не твоята собствена. Според нас има нещо особено симпатично в това чужденец да говорина български и да приеме родината ни за нещо по-специално.

Ще си послужим и с мнението на хора, имали пряко впечатление от част от тези състезатели. Потвърждение на отношението на Марселиньо намираме в думите на бившия национален селекционер и треньор на “Лудогорец” Георги Дерменджиев, които намираме в списание”Спринт”(4):

“Когато Марселиньо разбра, че ще играе в националния отбор беше на седмото небе. Стоеше в хотелската стая и учеше химна. Пееше на глас и огласяше целия хотел. Пускаше записи на химна и опитваше да повтаря интонация и мелодия. Някои от футболистите се шегуваха с него,но това не го спираше.”

А и самите футболисти демонстрираха, че за тях е привилегия, че са част от националния отбор. И това не беше просто клише, а истинско чувство.

“Беше ми мечта да стигна до националния отбор. Когато бях там,даже не можех да повярвам. В началото ме привлече Лотар Матеус. Каза ми, че е наблюдавал няколко мача и ме попита дали имам желание да играя за националния отбор. Пошегувах се и отговорих, че имам повече от желание и много искам да играя.”

– Маркиньос, интервю за “Dir.bg”(5)

“Исках да играя за националния на България. А и беше почти невъзможно да стигна до представителния тим на Сърбия. Да си кажа честно, първоначално се чувствах странно на ренировъчния лагер на България, беше ми малко некомфортно. Все пак бях чужденец, но всички ме приеха добре и после ми стана супер. Имаше невероятни играчи, особено Стилиян Петров. Той винаги говореше с мен, питаше ме за абсолютно всичко.”

– Зоран Янкович, интервю пред “Топспорт”(6)

“Преди Евро 2000 ми намекнаха, че искат да ме вземат в националния на Сърбия, но ми казаха: “Може, но като идеш някъде, ще трябва да даваш процент от парите”. Викам: “Това не е за мен. В България ме искат, ще играя за България!” Класирането на Евро 2004 ми донесе много радост. Обаче най-хубавият ми помен е мачът с Хърватия в София – 2:0. Уникално – и атмосферта на стадиона, и колко бяхме силни!”

-Предраг Пажин, интервю пред “Ретро”(7)

Нека си припомним началото на статията. Акцентираме върху гледната точка, че предвид глобализацията даването на възможност на играч да представя страна, в която е намерил шанс за развитие, е нещо резонно. Правейки уточнението, че това трябва да е заслужено. Примерите за футболисти с чужди корени, които са били водещи фигури в национални отбори са много, като за пример ще ползваме легендарния Алфредо ди Стефано, който има мачове затимовете на Испания, Аржентина и Колумбия. По-пресни примери пък могат да бъдат бразилците, които играха за Испания – Диего Коща и Маркос Сена. Световни шампиони с Германия станаха играчи с чуждестранни корени като Мирослав Клозе и Лукас Подолски (Полша), Джером Боатенг (Гана), Месут Йозил(Турция) и Сами Кедира (Тунис). Всъщност критериите за това дали футболист има място в националния отбор трябва да са – личностни и спортни качества, както и отдаденост към страната.

Споделихме положителните черти на това да има чужденци в националния отбор, ако те са си го заслужили. Но понеже знаем, че монетата има две страни, ще обърнем внимание и другото мнение, което е против натурализирането, за да дадем старт и на дискусията.

Наслушали сме се и то с голяма доза основание, че чужденците вбългарското първенство изяждат хляба на младите родни кадри. И от това следва и логичният въпрос – толкова ли по-качествени са тези чужденци, че ги предпочитаме и в националния? Някой ще каже, че е притеснително и несериозно да трябва да попълваш групата си с чужденци, вместо да намериш кадърен български вариант за даден пост.Склонни сме да се съгласим, още повече, че това откроява пореден проблем, на който трябва да се опитаме да намерим решение. Опциите заселекция сякаш не са толкова много или пък просто не искаме да разширим спектъра поради една или друга причина. Българският фен си иска силните фигури в националния отбор и сякаш е по-подходящо точно в този момент да се дава шанс на родните таланти пред това да се попълва групата с чужденци, за да се гонят резултати, които така или иначе не идват.

Мнението на Ритнитопь: Ако идеята на натурализирането е да се повиши класата на отбора, идаденият футболист е демонстрирал, че България е нещо повече от поредната дестинация, през която ще премине неговата кариера, то няма нищо лошо да му бъде даден шанс. Ние сме оставали впечатлени от изпълненията на всички чужденци, които са играли с бялата фланелка от 1998 година насам, защото те действително са били класни за стандартите на родното първенство. Силно се надяваме, че и в следващите години ще виждаме момчета, които успяват да приемат присърце България и да оставят следа не само в първенството, но и когато имат привилегията да чуят „Мила Родино“.

Все пак смятаме, че първо трябва да се изгради състав от родни състезатели, които да върнат радостта на феновете. Имайки това, то тогава приобщаването на чужденците ще става по-лесно и по-успешно, зада се изпълни и целта – покачване на класата на отбора!

Много е важно не просто да виждаш проблема, а да намираш решение за него! Това е нашата мисия!

Източници:

(1) Фридрих Клюд – Уикипедия. (2011, June 3). Уикипедия. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D1%80%D0%B8%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%85_%D0%9A%D0%BB%D1%8E%D0%B4

(2) Карел Буркерт (1909-1991). (n.d.). Ретро-футбол.бг. https://www.retro-football.bg/?q=bg/%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BB-%D0%B1%D1%83%D1%80%D0%BA%D0%B5%D1%80%D1%82

(3) Амедео Клева – Уикипедия. (2011, October 2). Уикипедия. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BE_%D0%9A%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B0

(4) Георги Дермеджиев: Учеше химна в хотела, пееше. (n.d.). Списание Спринт.

(5) Гоцев, Д. (2019, December 16). Бразилският българин Маркиньос: За новия му бизнес, ЦСКА, националния тим и трагедията с Чапе. Corner.dir.bg. https://m.dir.bg/corner/futbol/brazilskiyat-balgarin-markinyos-za-noviya-mu-biznes-tsska-natsionalniya-tim-i-tragediyata-s-chape

(6) Зоран Янкович: В националния тичахме и заради Бербатов. (n.d.). Topsport.bg. https://topsport.bg/bg-football/zoran-yankovich-v-natsionalniya-tichahme-i-zaradi-dimitar-berbatov.html

(7) Предраг Пажин: Макар и сърбин, съм с българско сърце. (2016, April 4). Retro.bg. https://retro.bg/sport/strongpredrag-pazhinnbspmakar-i-srbinnbspsm-snbspblgarsko-srtsestrong_5891.html

One Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.