Синонимът на грубата игра и арогантността в края на 80-те и началото на 90-те. Славата на “Уимбълдън” не трае много дълго.
Клубът се прочува не толкова с постиженията на местно ниво, колкото със славата си на футболни грубияни. Лондонското предградие “Уимбълдън”, известно повече с тенис турнира си, има своя представител в английския футболен елит цели 13 години – от 1987 до 2000 г. Той обаче бива белязан от лошата слава на побоища, алкохол и скандално поведение.
Историята
На 31-и януари 1981 г. за мениджър на тима е назначен Дейв „Хари“ Басет, а с това започва и една нова ера в историята на клуба. Отборът тръгва нагоре и две години по-късно “Уимбълдън” влиза в Трета дивизия. Там „доновете“ минават транзитно и печелят промоция за Втора дивизия. Откъдето от втория опит, през 1986 г. влизат с гръм и трясък при майсторите. Две години по-късно дори печелят и ФА Къп след победа над именития състав на Ливърпул, ръководен от Кени Далглиш.
ФК “Уимбълдън” е основан през 1889 г. и до втората половина на 70-те години на XX-ти век, под различни имена, се състезава в много ниски местни дивизии. През 1978 г. “Уимбълдън” прави своя дебют в Четвърта дивизия, откъдето започва и възходът на клуба.
Главните действащи лица
Дейв Безънт, Анди Торн, Уоли Даунс, Лори Санчес, Денис Уайз са само част от този паметен за клуба период от края на 80-те и началото на 90-те. Перлата в короната и своеобразен главатар на тази „луда банда“ е и станалия известен в холивуд – Вини Джоунс.
Грубияни…
Пословична за “Уимбълдън” става философията, изповядвана от всеки един в клуба- изключително груба игра на футболистите на терена и арогантното им поведение към съперника. Никой във футболните среди на Албиона не обичал нито клуба, нито хората в него, нито да играе на “Плъф Лейн”, стадиона на “Уимбълдън”. Единствено местните. Футболът им е лишен от технически достойнства, за сметка на физическите единоборства. В тях обаче играчите много често си служели с всевъзможни прийоми, иззети от някои бойни спортове.
…към другите…
Вини Джоунс споделя:
“Усещахме мекушавите съперници. С Денис Уайз в средата на терена бяхме като една смазана машина. Казвах му: “Денис, този е готов. И доближи ли се до нас, започваме – лакът в носа, ритник, настъпване. Просто, за да усети, с кого си има работа.” Нещо, което е немислимо днес, когато всяка по-груба игра се санкционира сурово.
Дори когато отбори като “Ливърпул”, “Тотнъм” и “Арсенал” пристигат на “Плъф Лейн”, „доновете“ са най-малко трогнати или респектирани от репутацията им. Така, например, знаковият нападател на отбора Джон Фашаню нанася удар с лакът в лицето на Гaри Мабът от “Ливърпул” и чупи скулата му. Играчът на мърсисайдци никога не успява да се възстанови напълно след това. Запитан дали понякога не са стигали твърде далеч, Фашиню споделя: „Умрял ли е някой? Ами щом не е, значи няма нищо нередно“.
Тери Фелън, част от тази „луда банда“, споделя години по-късно, че със съотборниците си са провеждали всевъзможни психоатаки към противниците си, за да ги накарат да се чувстват некомфортно. Клубът умишлено е поддържал съблекалните в окаян вид, а тоалетните на отбора гост често са оставяни без тоалетна хартия. Или както си спомня Лори Санчес: „Те не харесваха нито играта ни, нито базата ни, нищо. Карахме ги да се чувстват ужасно, като загубеняци.“
… и към своите
Освен към другите, играчите на „доновете“ се отнасяли грубо и помежду си, което обаче забавлявало по-старите кучета в тима. Така например, новопривлеченият Джо Хартсън намира костюма си „Армани“, нарязан на ленти в хотелската си стая. Костюм, с който играчът е трябвало да присъства на официалното си представяне.
След тренировка, огромна част от играчите се насочвали към някое близко заведение, където всяка вечер завършвали или със скандал, или с побой.
Не по-малко луда глава бил и президентът на клуба Сам Хамам. По време на мач той обикалял трибуните, за да насъсква феновете срещу противника. Нерядко нахлувал на терена, търсейки саморазправа.
През 1988 г. старши треньорът на “Уимбълдън” Боб Гулд решава да привлече Тери Гибсън от “Манчестър Юнайтед”. Условието на Хамам обаче е просто – връчва на Гулд 12 овчи тестиси и заявява, че ще привлече Гибсън, ако треньорът ги изяде. Така и става. Скоро след това Гибсън вече е „дон“.
Тъжният край
Приказката за „лудата банда“ приключва през 2000 г., когато “Уимбълдън” изпада от елита, а Сам Хамам продава клуба, който е потънал в задължения. Така през 2001 г. “Уимбълдън” не само, че няма своя база, ползвайки под наем тази на Кристъл Палас, ами е застрашен от фалит. Новият президент на клуба проучва възможността да го премести в Милтън Кийнс, където пък са встъпили нови бизнесмени. Те целят да „си купят“ отбор, тъй като в този случай никога не е имало такъв.
Феновете на „Уимбълдън“ се обявяват срещу тези намерения и през 2002 г. основават съществуващия и до днес АФК “Уимбълдън”, считан за наследник на стария клуб.
А какво се случва с него в днешни дни? През 2002 г. влиза в администрацията – процедурата по несъстоятелност в английския футбол. Изпада в трета дивизия, преместен е в Милтън Кийнс и има нови собственици. Този клуб и до днес носи името “Милтън Кийнс Донс”.
Мнението на “Ритнитопъ”: Така приключва историята за „лудата банда“. Обожавана и ненавиждана, тя оставя завинаги своя печат в английския футбол и спомена за лошите момчета, които всички мразят. А те са обожавали да бъдат мразени.
Прочетете и други наши материали, свързани с английски футбол тук:
Be First to Comment