Press "Enter" to skip to content

Най-голямото предателство срещу българския футбол

Ставаме свидетели на най-срамния епизод в родния ни футбол – най-голямото предателство срещу феновете

В един от брилянтните си разкази Николай Хайтов, по майсторски начин, разказва как добър човек започва да вехне, защото е принуден да живее далеч от родния си дом. Да преместиш в града някой, който цял живот е живял на село, може да се окаже пагубно за психиката му. Като всеки друг разказ на Хайтов, „Дърво без корен” също ни внушава дълбоки истини за живота. Домът е най-свещеното място – там, където е той, там е и сърцето. Същото е и във футбола. Легендарните стадиони са такива, не заради огромните си размери, а най-вече заради незабравимите исторически мигове, които са кодирали в себе си през годините.

Излишно е да споменавам какви велики моменти са се случили на „Уембли”, „Стад дьо Франс” или стадио „Олимпико” и защо точно те са толкова титанични места. Всъщност, това не са просто спортни съоражения. Това са символи на цели нации. Места, на които цялото общество се е обединявало и само споменаването на името на съответния стадион кара хората да настръхват и да си припомнят знаменити мигове от миналото.

Въпреки, че има нужда от сериозни реновации, стадион “Васил Левски” е едно прекрасно бижу в сърцето на столицата.

За нас, българите, стадион „Васил Левски” се е превърнал в един символ, разположен в сърцето на столицата ни, в най-хубавия урбанистичен парк, който имаме, носещ името на най-героичния ни революционер. За съжаление, в последните 10 години се наблюдава едно умишлено разрушаване на българските символи.

Къде се корени проблемът?

От известно време в нашата държава живеем в един кошмар, от който така и не се събуждаме. И футболът, бидейки неразривно свързан фактор с обществените процеси, е на първа линия в класацията по брутално падение, корупция и крещяща управленска некомпетентност. А на нас просто ни се внушава, че така е нормално и просто така трябва да бъде. И най-лошото е, че в този случай не става въпрос за обичайна злоупотреба с пари или власт, а за брутално погазени национални ценности.

През 2022 година в България се случи нещо нечувано. Нещо, което беше подготвяно от години от властта, за да може дирижираните събития просто да се случат в най-подходящия момент. Така например, през май 2015 г. тогавашният премиер Бойко Борисов пътува с хеликоптер заедно с двама свои министри, за да открие трибуна „Моци” на новия стадион на Лудогорец. Правителстовто отпусна 5 милиона лева по програма “Растеж и устойчиво развитие на регионите”, за да може най-хубавата трибуна на стадиона да съществува.

Откриването на трибуна “Моци” – тържествено и с важни гости

„Нека да дадат пари за спорт, нали дадоха и на другите отбори”, ще кажат някои и вероятно ще бъдат прави. Добре е да строят стадиони, където има успешен отбор с фенове – спор в това няма. В конкретния случай има нещо много сбъркано от историческа гледна точка. Разград не е футболният център на България, който да приюти националния отбор за домакинските му мачове. Моите уважения към жителите на този прекрасен град, но това не е мястото, където трябва да се провеждат мачове на представителния ни отбор.

Как го правят в чужбина?

Разбира се, аз не съм човекът, който решава, но нека погледнем в големите държави как са уредили този въпрос за домакинството, за да подкрепя тезата си. В световен мащаб съществуват 2 варианта на домакинство, разделени на чисто географски принцип. Първият вариант е и най-масовият – в столицата се намира най-големият стадион на съответната държава. На него се провеждат официалните мачове на „А” отбора на страната. Пример за това са Англия („Уембли”), Франция („Парк де Пренс“ до 1998г. и след това „Стад дьо Франс“), Бразилия („Маракана” по обективни причини в Рио де Жанейро, а не в новата столица Бразилия), Мексико („Ацтека”) и т.н.

В последното десетилетие и с напредването на спортната инфраструктура, много държави избраха т.нар. „споделено домакинство” – подялба на домакинството между няколко градове, в които имат подходящи стадиони за приемане на мачове от такова високо ниво. Такива примери са Италия, Испания, Германия. За този хибриден вариант е нужен не само приветлив стадион, а ясно обособен футболен център. Например, Германия домакинства веднъж в Мюнхен, след това в Дортмунд, Берлин, Хамбург и т.н. Това са все милионни градове, които са естествените футболни центрове на държавите си.

Хювефарма арена в Разград

Къде да играе националният ни отбор?

Нека се върнем в нашата действителност и погледнем цифрите. По официални данни на НСИ Разград е с население от около 47 000 души. За сравнение – в средно големите европейски държави капацитетът на националните им стадиони е по-голям от цялото население на града, в който България играе домакинските си мачове. И тук припомням и повтарям факта, че Разград не е естественият футболен център на страната.

Последният път, в който над 40 000 изпяха българския химн в чест на националния отбор. България 1:1 Ейре, 2009

Условно можем да приемем, че България има няколко географски футболни ядра – София, Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Русе. Това са националните футболни и икономически центрове в страната ни от от началото на ХХ век. Национално предателство е да преместиш националния отбор в град, който е извън тази класация с единственото оправдание, че само там има стадион, отговарящ на изискванията. Как е възможно да се допусне подобна недалновидност?

Светлият лъч надежда по този въпрос беше, че имаше един човек, който застана на противоположното мнение по въпроса за домакинството. Бившият спортен министър Радостин Василев повдигна въпроса за строителството на нов стадион в София, неговата нова локация, начините на финансиране и като цяло всичко, което трябваше да бъде направено. За съжаление, не го оставиха да работи, защото започна да защитава обществените интереси и много хора бяха недоволни от това.

Мнението на “Ритнитопъ”: Тази светлина в тунела трябва да бъде отправната точка към положителното развитие на този наболял въпрос. Със сигурност, тази недомислица за домакинството на националния отбор в Разград е временна. Въпросът е кога ще дойдат точните хора, за да сложат край. Този епизод от българския футбол остава в историята като най-голямото предателство. Може би трябва да се запитаме как изобщо допуснахме това да се случи?!

Be First to Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.