Press "Enter" to skip to content

В българския футбол играта е последната по важност.

Говорим си за стадиони, за вдигане на нивото, но вижте как изглежда организацията на най-чаканите мачове в България.

В събота „Ботев“ спечели пловдивското дерби. Победата с 2:1 напълни душите на… 3000 „канарчета“. Толкова можеха да присъстват. Влизаме в десетата година откак копнежа за “Колежа“ се таи в съзнанието на “ботевистите”. Отсреща те се наслушаха на подигравки. Нищо че у нас няма един завършен стадион, да се подиграваме на врага е най-сладко.

Наш материал относно случващото се с “Колежа”.

Вчерашният ден трябваше да ни предложи истинско дерби. Може би не вечно, но дерби между двата отбора в най-добра форма в шампионата. Само че тази форма е футболна, а не хокейна или планинска. Лишен бе фенът от футболен спектакъл. Лишени бяха футболистите от възможността да докажат кой отбор е по-добър. Лишени бяха треньорите от това да премерят тактически сили. 0:0. Да живее футболът!

И тук някъде е време да посочим виновника. Понеделник е, пресата ври и кипи, търси се някой, който да бъде пожертван в името на футбола. Най-вероятно ще се стигне до БФС. Най-вероятно организацията от страна на футболния съюз не е достатъчно добра. Съдийте също обраха негативи за съдийството си. Все едно Валентин Железов се е самоназначил. Хвърлиха един рефер без опит в ужасно трудни условия за игра. Деветият съдия в първенството бива назначен начело на мач номер 1 в същото това първенство.

За който не е присъствал на мача трябва да отбележим, че при изпълнение на аут, полевите играчи се затрудняваха да видят топката от обилния снеговалеж. Сега може да си отговорите какво точно е виждал главният съдия. Отнесе го левият бек на „Левски“ – Цунами.

Снимка от вчерашния сблъсък на стадион “Васил Левски”

Виновници по веригата ще намерим. Ще ги оплюем, ще ги нарочим, може и да ги изключим от футбола, ако „нямат човек“. И какво от това? Какво ще се подобри, след като липсва критичността, липсват добрите идеи, липсва позитивната енергия и желанието да си оправим играта.

Всички сме въвлечени в някаква странна футболна действителност, в която непрекъснато търсим виновници. А всъщност никой не иска да се подобри и да оцени градивното. Искаме стадиони, но нямаме против клубовете да харчат повече, отколкото изкарват и всичко това да се влага в първия отбор. Не, футболният фен или пък футболният журналист няма как да повлияе пряко на процесите, но винаги може да създаде повод за дискусия.

Искаме млади играчи, но нямаме търпение за повече от двадесет и пет минути, преди да ги наречем „неможачи“ и да поискаме оставката на старши треньора.

Искаме футболът ни да е интересен продукт, но нямаме против да плащаме ежемесечно за безхаберния продукт на държащите ТВ правата. А тези ексклузивни права се държат, заради нагласен конкурс. Продадени за стотинки. Защото явно толкова ни струва футболът. И толкова го ценим.

Прочетете материала ни относно ТВ правата в българския футбол

Не искаме да гледаме футбол на сняг, но се смеем на предложението да се играе повече през лятото, за да избегнем ей такива уикенди като този, като миналия, а вероятно и като следващия.

Мнението на “Ритнитопъ”: Не, нищо не зависи от това какво ще напише „Ритнитопъ“, какво ще каже Иван, Драган или Георги. Най-вероятно не зависи и от Бербатов, когото чакаме като месия. Малко като играта, повишаването на нивото е колективен процес, който изисква участието на всеки. Да знае какво иска, как да се постигне и каква е крайната цел. Границата между колективната отговорност и колективната безотговорност е много тънка, а резултатите от двете са диаметрално противоположни.

Искаме промяна, а искаме ли да се променим?!

One Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.